Има ли характер на санкция отказът на застрахователя да плати застрахователно обезщетение?
- Понятието
санкция и въпросът за неизпълнението на застрахователния договор
Един от централните въпроси при изследването на правната наука е този за нейната санкционна сила. В настоящото научно съчинение ще се опитам да разгледам различни възгледи за понятието санкция в гражданскоправната теория с цел да се намери отговор на въпроса „Има ли санкционен характер отказът на застрахователя да изплати застрахователно обезщетение?“.
Задължението да заплати застрахователно обезщетение при настъпване на застрахователно събитие, което има застрахователят, не е безусловно. Има хипотези, които обосновават правото на отказ по силата на законова разпоредба и такива, уредени от страните. За да може да отговорим на въпроса дали това потестативно право на застрахователя е със санкционен[1] характер, трябва да се уточни, че санкциите следват от правонарушение. Когато няма виновно противоправно поведение на лицето – няма и санкция. Ако си позволим да разширим идеята за санкция и кажем, че тя е всяка правна последица, винаги неблагоприятна, която не е непременно свързана с правонарушението или неговата виновност, то тогава бихме могли да обосновем положителен отговор на въпроса за санкционния характер на този вид откази. Водени от традиционните теории в гражданското право, възможно е да се приеме, че този отказ е типична „договорна санкция“. Нейната реализация е възможна и вменена като субективно право на страната, която търпи вреди. Под „договорна санкция“ обикновено се разбира санкцията, която е последица от неизпълнението на дадено договорно задължение[2]. Неизпълнение не само на договорни разпоредби, но и на законови, които макар да не са възпроизведени в договора, ангажират страните. Ако разглеждаме санкцията като правна последица, важно е да бъдат споменати и механизмът на нейното въздействие, ролята ѝ в непосредственото регулиране на договорните отношения, ефектът, който се постига с реализацията ѝ.
Благото, към което се стреми всяко договорно отношение, е изпълнение. То трябва да бъде реализирано, като бъдат спазени няколко принципа:
- Принципът на
точно изпълнение; - Принципът на
реалното изпълнение; - Принципът, че
длъжникът следва да изпълни задължението си с грижата на добрия стопанин/ търговец[3]; - Принципът на
сътрудничество между страните; - Принципът на
добросъвестността[4];
Ако едно договорно отношение обаче не се реализира нормално – под нормално следва да разбираме развиващо се, следвайки посочените по-горе принципи, то тогава правната последица на отказ от страна на застрахователя да плати застрахователно обезщетение се явява противодействие на ненормалното развитие на дадено договорно отношение. То е реакция срещу едно неправомерно поведение[5]. Нормалното състояние е да се очаква фактическото положение да съвпада с дължимото от страните. При липсата на този баланс се явява допустимо реализирането на института на „договорната отговорност“. Тя би трябвало да се разбира и още като последица от несъответствието между обещано и действително поведение. Приема се, че „гражданската отговорност“, в случая „договорната отговорност“, винаги има обезщетителен характер[6]. Позовавайки се на Аристотел, в нея търсим корективната справедливост, аритметичната пропорция. Както институтът на наустойката[7], отказът на застрахователя да заплати застрахователно обезщетение може да бъде реализиран само тогава, когато имаме нарушено едно задължение, следващо от неправомерно поведение, неизпълнение на главно задължение. Без значение е фактът дали това неизпълнение е въз основа на законово основание – чл. 408 от КЗ, или конкретно неизпълнение на разпоредба на самия договор, която по силата на чл. 20 от ЗЗД е със силата на закон.
- Институтът[8] на „отказ на застраховател да изплати
застрахователно обезщетение“ – теория и практика на ВКС
Втората част от изложението е посветена на въпроса за института на „отказ на застраховател да изплати застрахователно обезщетение“. Исторически това е институт, който може да бъде открит в разпоредбите на старите редакции на Закона за задълженията и договорите, Търговския закон, отменения Кодекс на застраховането от 2005г. и настоящия Кодекс на застраховането, в сила от 2016 г. Към днешна дата правната уредба е значително по-детайлна и допускаща свобода на уговорките между сключващите застрахователния договор страни. С оглед характера на застрахователните правоотношения, вид търговски преди всичко, е важно да се спомене, че в основата им стоят собствен набор от принципи и правила, които оформят съдържанието им. Оттук се поражда и нуждата за едно предварително структуриране на специфичното им съдържание, което крие трудности то да бъде прилагано по аналогия или съответно към други гражданскоправни модели.
Застрахователният договор е формален, двустранен, консенсуален и възмезден. Това, което го отличава, на първо място, е неговата двуфазност с оглед възникването. Сключването е по инициатива на застрахованото лице. Застрахователят отправя оферта – покана, в която застрахованият поставя писмено въпроси на кандидата за застаховане, на които той следва да даде отговор[9]. На този първоначален етап от развитието на отношенията на страните по бъдещия застрахователен договор се появява въпрос за приложимостта на общия гражданскоправен закон в материята на общите условия. Отговорът за неговата приложимост е положителен. Застрахователният договор се подчинява на общите разпоредби за сключване на договорите – чл. 13 и чл. 14 от ЗЗД[10]. А неговата писмена форма е както изискване за действителност на договора, така и доказателство за валидност на волеизявленията на сключващите го. Общите условия трябва да бъдат определени ясно и недвусмислено. Страните по застрахователно правоотношение са свободни да уговорят помежду си – както основанията, които биха довели до настъпване на застрахователно събитие, така и основанията, които биха довели до освобождаване от застрахователната отговорност. Водени от принципа на разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, страните могат да постигнат съгласие кои рискове се покриват от застрахователния договор и за кои застрахователят не поема застрахователна закрила. Но в тази насока те са ограничени от разпоредбата на чл. 404 от КЗ (чл. 211 от КЗ отм.). За целите на настоящото научно изследване е нужно да се спомене, че текстът на чл. 404 от настоящия КЗ е идентичен с този на чл. 211 от отменения. Това поражда и нуждата на цитирането на практика, създадена по стария кодекс.
Един от важните въпроси на застрахователното право е кои са случаите, в които застрахователят има право да откаже да изплати застрахователно обезщетение на застрахования или на определено в договора трето ползващо се лице. Кодексът различава различни основания, при които това е възможно, но голям дял в тази материя имат и договорните клаузи, за които сами страните по договора постигат съгласие. Ето защо и първият критерий, по който може да разделим основанията е техния произход – законови и договорни. В Кодекса за застраховането са визирани хипотезите, при които застрахователят може да откаже заплащане на застрахователно обезщетение при настъпило застрахователно събитие за покрит риск. Те са свързани с неизпълнение от застрахования на основни задължения, приети от законодателя за значителни с оглед на интереса на застрахователя. Едната група задължения имат преддоговорен характер, тъй като се изисква от кандидата за застраховане за обявяване на съществени за застрахователя обстоятелства (посочени във въпросник), от значение за последния за определяне на степента на риска и оттам да се определят условията, при които застрахователният договор може да бъде сключен. Другата група задължения са за неизпълнение на поети с договора задължения – неизпълнение на задължението за съобщаване, неизпълнение на задължение за предотвратяване на вредите[11]. На следващо място, законодателството поставя различни основания с оглед това дали предметът на договора е имуществена застраховка или лична такава, дали е от вид задължителни или доброволни. Не на последно място, съществуват и специални правила в материята на различните видове застраховки – например разпоредбата на чл. 475 от КЗ, която регламентира задължителна застраховка „злополука“ на пътниците в обществения транспорт.
В обобщение бих искала да направя една последна класификация на този тип отказ на застрахователя:
- Отказ,
последица от неправомерно поведение на задължените лица по договора, водещ към
неизпълнение. Който би трябвало да разглеждаме като вид санкция. - Отказ,
специфичен за материята на застрахователното право. Отказ, воден от
разбиранията за Покрит – Изключен – Непокрит риск, който не би трябвало да се
разглежда като със санкционен характер. Пример за него е полицата „Всички
рискове имущество“. Тя се среща под различно търговско наименование и бихме
могли да кажем, че е стандартизирана при предлаганите застрахователни услуги.
Принципът е „Покрито е всичко, което не е изключено“. Ако съпоставим
споменатата полица с разпоредбата на § 1, т. 3 и 4 от ДР на КЗ, то следва, че в
КЗ този принцип е: „Покрити са всички посочени рискове“. Всичко това води до
заключението, че застрахователното право е специален вид търговско право, което
си служи със самостоятелен и богат понятиен речников апарат, чието обикновено и
очаквано значение от публиката е различно в сферата на застраховането. То има
своя собствена логика и тежест при тълкуването. Вторият пример, свързан с този
тип откази, е в разпоредбата на чл. 475 от КЗ относно задължителна застраховка „злополука“. Тя е една от малкото
законови, които изключват като риск: терористичните актове, войната,
нападението с ядрени оръжия. Исторически при последните промени на КЗ тя е
дословно цитираната от общите условия на действащи застрахователни дружества.
Практически този тип откази обаче са стандартизирани условия и специфични за
сферата на този тип обществени отношения. Този втори вид откази следва да се
разгледат като практически най-разпространените и не би следвало техният
характер да бъде определян като санкционен.
Самото потестативно право на застрахователя да откаже да изплати застрахователно обезщетение може да се реализира тогава, когато застрахованият е имал правно укоримо поведение/неправомерно (действие/бездействие) – от гледна точка на закона или договора, вследствие на което рискът е бил увеличен до такъв предел, който не обосновава носенето му от застрахователя. Възможно е и да са настъпили събития, при които рискът е толкова голям, че изплащането може да се откаже – тези събития са отвъд волевото поведение на застрахования (например война, терористичен акт и други).
За да има основания застрахователят да откаже да изплати застрахователното обезщетение, според върховните съдии от ВКС трябва да са налице следните предпоставки:
- Неизпълнение
на задължение по застрахователния договор – предвидено в закон или в самия
договор; - Неизпълнението
да е значително с оглед интереса на/по застрахователния договор; - Неизпълнението
да е значително с оглед интереса на застрахователя; - Настъпването
на застрахователното събитие да е следствие от неизпълнение на това задължение,
т.е. между неизпълнението на
задължението по застрахователния договор, което е значително с оглед интереса
на застрахователя, и настъпването на застрахователното събитие да съществува
пряка причинно-следствена връзка[12].
Тежестта на доказване на такова неизпълнение, на което се основава и отказът на застрахователя, е негова. Застрахователят трябва да докаже – неизпълнението, неговия произход; причинно-следствената връзка между неизпълнението на задължението по застрахователния договор и действието/ бездействието на застрахования; вреди.
В практиката на Върховния касационен съд се срещат различни отговори на въпроса какво означава „значително с оглед интереса на застрахователя“. Може да приемам, че значително би било такъв размер не само на неизпълнението, но и на самото задължение с оглед неговия вид и характер. Това е факт, който подлежи на конкретна преценка от съда. Смисълът на тази преценка е да се установи доколко неизпълнението е довело до реализиране на застрахователно събитие[13]. Нужно е наличие на такова задължение на застрахованата страна, което е от съществено значение за застрахователя и без чието изпълнение биха се създали съществени пречки за него да осъществява своята дейност, било чрез съществено увеличаване на риска или защото е довело до неговата реализация. Изпълнението на тези задължения, вменени на застрахованата страна, би следвало да не доведе до настъпване на застрахователно събитие, респективно и възможността да бъдат предотвратени вредите от него.
В Кодекса на застраховането са изложени само примерни основания за отказ да се плати обезщетение или сума при имуществените и личните застраховки. Договорната свобода, заложена като принцип, дава възможност на страните да се съгласят за изключване на определени рискове или добавянето на специфични. Общата разпоредба на отказ за изплащане на застрахователно плащане при имуществените застраховки е на чл. 408 от КЗ. Едно от най- интересните основания според мен, което заслужава да бъде разгледано, е това на т. 1 във връзка с чл. 408, ал. 2 от КЗ.Несъмнено, ако в договора няма клауза в полза на трето лице и застрахованият умишлено причини застрахователно събитие, той няма да получи застрахователното обезщетение или сума. Ако има такава клауза, третото ползващо се лице също няма да има право да претендира, макар да не е причинило умишлено застрахователното събитие. Ако обаче третото лице е причинило умишлено събитието, без застрахованият да има някакво участие в това, би следвало само то, но не и застрахованият да се лишава от застрахователно обезщетение. В този случай клаузата прекратява действието си, а договорът продължава между застрахователя и застрахования. Последният има право да получи застрахователното обезщетение или сума. Следвайки логиката на закона чрез института на суброгацията след заплащане на застрахователното обезщетение, застрахователят може да встъпи в правата на застрахования срещу третото лице. По тази причина той не би трябвало да се лиши от застрахователно обезщетение поради умишлено действие на третото ползващо се лице. Аргумент, разпоредбата на чл. 444, ал. 8 от КЗ, според който, ако трето ползващо се лице умишлено причини застрахователно събитие при застраховки „живот“, сумата се изплаща на другите ползващи се лица, а ако няма такива, на застрахования или на неговите наследници[14].
Интересни са хипотезите на прехвърляне на застрахователно имущество; застраховка „Каско на МПС“[15] или задължителната застраховка „гражданска отговорност“[16], но те заслужават самостоятелен анализационен труд. В сферата на задължителната застраховка „гражданска отговорност“ за автомобилистите е важно да се спомене, че законодателят разграничава два вида отказ:
- Абсолютен
– чл. 494 от КЗ; - Относителен
– При този вид отказ една от хипотезите е наличието на виновно поведение на водача, което може да е
вследствие на управление на МПС без свидетелство на управление; концентрация на алкохол над допустимите
размери и други. В изброените и други подобни случаи застрахователят е длъжен
да изплати обезщетение на третото пострадало лице. Но с изплащането на тази
сума възниква неговото право на регрес спрямо застрахования. Застрахователят
изпълнява чужд дълг.
Вместо
заключение: Санкционният характер на застрахователя да плати обезщетение е
въпрос на изключение. В най-разпространените
хипотези е налице особен вид санкционна правна последица, чийто
неблагоприятен ефект е и способ за защита на субективните права на
застрахователя. Оттук това е и една възможност за саморегулация на договорното
отношение между страните, което няма санкционен характер.
[1] Вж. Ганев, В. Учебник по ОТП, част 1. С., 1990, фототипно издание, с. 680 и сл. – тезата на проф. Венелин Ганев е, че санкцията представлява такава група правни последици, която следва от неправомерни юридически действия.
[2] Вж. Стойчев, К. Непаричните санкции при договорните отношения между фирмите. С., 1990, с. 17.
[3] Цит. по Джидров, П. Коментар на търговския закон, том 4. София: Издателство „Христо Ботев“, 1994, с. 1176 – „ Тя се определя от чл. 292 от ТЗ за ония случаи, когато самата грижа произтича от някоя търговска сделка. Само в такъв случай се налага особена грижа на добър търговец“; „В гражданското право е възприета грижата на добрия домакин, т.е. оная грижа, която естествено би положил един обикновен баща съобразно своето гледище за живота и човешките отношения“; „Обаче тук самата грижа е по-голяма и от страна на лицето се иска тя да бъде положена, както би я положил един домакин, по начало би уредил домашните си работи, а като един добър търговец – с повече познания, с по-голяма вещина и с по-повдигнато чувство на отговорност“; цит. по Диков, Л. Курс по търговско право, том 2, трето фототипно издание. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992, с. 541 – „Понятието грижа на добър търговец позволява да се определи съдържанието на онова положение, при което се действа, без да се прояви посочената за необходима грижа, именно позволява да се установи, що е това небрежност. Общо взето търговецът отговаря за неполагането на онази грижа, която добрият, почтен и опитен търговец от същия клон обикновено се старае да проявява при изпълнението на задълженията си. Само при особени фактически състави трябва да се постави въпросът, как би постъпил в подобни случаи един разумен и съвестен деятел в областта на търговията“; цит. по Кацаров, К. Систематичен курс по българско търговско право, четвърто фототипно издание. София: Българска книга и печат, 1990, с. 413 – „Изискванията спрямо търговеца са по-строги, поради това се изхожда от предпоставката, че той има повече познания, по- голяма опитност и по-голямо чувство на отговорност. Следователно критерият за определяне на обема на понятието „добър търговец“ трябва да бъде по-строг“.
[4] Вж. Калайджиев, А. Търговско право. С., 2011, с. 17.
[5] Вж. Апостолов, И. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. С., 1990, с. 174; Кожухаров, А. Общо учение за облигационното отношение. Книга първа. С.,1992, с. 144.
[6] Вж. Конов, Т. Подбрани съчинения. София: Сиела, 2012, с. 21 и сл.
[7] Цит. по Матеева, Е. Към понятието неустойка и нейната правна същност. – В: Годишник на ЮФ на СУ „Св. Климент Охридски“, 1991, кн. 2, с. 242 – „В качеството си на правна последица от неизпълнението на дадено главно задължение неустойката се изразява във възникване на едно ново облигационно задължение за неизправния длъжник към същия кредитор за плащане на определена парична сума, респективно даване на друга парична сума…“.
[8] Приемам, че „отказ на застраховател да изплати застрахователно обезщетение“ е институт на правната система, водена от утвърдилите се разсъждения в сферата на Общотеоретичното учение за правото от времето на проф. Венелин Ганев (Вж. Ганев, В. Учебник по обща теория на правото. С., 1946, с. 537–544). Цит. по Вълчев, Д. Лекции по обща теория на правото, част 1. София: Сиела, 2016, с. 263 – „Правният институт е такава група общи правни норми, която: (а) регулира даден кръг социални отношения с оглед постигането на определена цел или реализирането на определена идея и (б) въз основа на която възникват правни отношения с еднотипна структура (страни и съдържание)“.
[9] Решение № 224 от 20.04.2015 г. по т.д. № 4554/2013 г. на ВКС, 1-во т.о.
[10] Пак там.
[11] Пак там.
[12] Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на Върховен касационен съд, ОСТК.
Решение № 105 от 11.07.2017 г. по т. д. № 1325 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение.
Решение № 188 от 13.12.2014 г. по търг. д. № 4358 / 2013 г. на Върховен касационен съд.
Решение № 49 от 29.07.2013 г. по търг. д. № 840 / 2012 г. на Върховен касационен съд.
Решение № 77 от 16.07.2015 г. по т. д. № 1048 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение.
[13] Решение № 211 от 06.12.2012 г. по т.д. № 1029/2011 г. на ВКС.
[14] Цит. по Голева, П. Търговско право. Търговски сделки с акцент върху Кодекса на застраховането от 2016 г. С., 2018, с. 364; Голева, П. Самоубийството и самоувреждането в застрахователното право. Апис време, 2007, февруари, електронна версия
[15] Решение № 140 от 01.08.2018 г. по т. д. № 2278/2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение.
Определение № 906 от 04.12.2012 г. по търг. д. № 652/2012 г. на Върховен касационен съд.
Определение № 234 от 12.03.2016 г. по т. д. № 1906/2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение.
[16] Решение № 214 от 29.05.2014 г. по търг. д. № 992/2012 г. на Върховен касационен съд.
Решение № 22 от 26.02.2015 г. по търг. д. № 463 / 2014 г. на Върховен касационен съд.
[1] Редовен докторант в катедра „Гражданскоправни науки“, хоноруван асистент по Търговско право – обща част.
АВТОР: